Преди няколко дни из влажните улици на Лондон.

Поредния и последен ден в хотела ,а също така и поредните дъждовни капки се стичаха по стъклата на огромните прозорци. Все още ленивото слънце се опитваше да пробие път през гъстите облаци и лъчите му бегло навлизаха в уютната стая и осветляваше тъмните ъгли.Беше тихо , толкова тихо ,че Мемориал можеше да чуе глухия ритъм на сърцето си съвсем спокойно..
А , и що се отнасяше да нея , тя стоеше седнала на парапета до прозореца единствено и само с мислите си и гледаше пороят,който заливаше големия град.Това разбира се бе обичайното време за английската столица и въпреки ,че не бе кой знае колко приятно за разходки , Лондон си оставаше красив град.
Уви за късмет на нашата Либерте дъждът започна да намаля. Тя прокара пръсти през гъстата си коса и бързо пресметна ,че докато се оправи дъжда най-вероятно ще спре за поне малка почивка и тя ще излезе навън.
Тя се изправи , коленете и изпукаха гръмко и това беше поредния знак ,че денят не биваше да се пропилее в хотелската стая , независимо колко уютна бе тя. Е както и да е , следващата спирка на нашето момиче бе банята , един душ набързо щеше да ѝ се отрази добре , дори много добре. Обаче по пътя си за там , който бе цели две крачки и половина , Мемориал реши ,че дъжда може отново да реши да поръси капките си по вече мокрите улици , и за това реши че просто ще се облече и ще изчезне навън. Това бе най-логичния вариант за нея .. най-вероятно...
Мемориал излезе на улицата и високите ѝ токчета затропаха по настилката.Обаче онази позната на всички усмивка е нямаше ,езнайно къде бе отишла ,но е нямаше на лицето ѝ. Тя просто вървеше , може би не искаше да си отива все още , но имаше едни неотложни неща , които така или иначе е задължаваха се прибере в Трайвълтаун.
Някаква тежест се стовари на раменете и , настроението на Либерте съвсем се изправи.. И точно в момента , в който тя си помисли ,че едва би могло да стане по-зле заваля.Просто заваля ето така... Дъжда се посипа по вече влажната улица , завъртя се около нашето момиче и вместо поздрав в лицето я плисна. Да , каква ''идилия'' просто.
Е , поне сега нямаше да върви сама .Щяха да са двама - Мемориал и над нея дъжда. Разбира се ,едва ли някакви едри капки вода ,биха ти правили компания , но все пак тя вървеше с натежала коса и просто се чувстваше много по - добре от преди малко... За това и ненадейно се блъсна в един случаен , съвсем случаен минувач, който буквално я извади от тялото ѝ.Така де .. стресна я много и тя просто измрънка деликатно под носа си без да вдигам очи :
-Прощавайте!

Случайността Мемориал да се блъсне в симпатяга като този си беше чист късмет.Щом погледът и се отправи нагоре , очите и срещнаха тези на непознатия.Бяха толкова дълбоки , кристално сини като бистри горски ручеи и също така някак си потайни.Косите му бяха тъмни , усмивката потайна , а що се отнасяше до тялото му , е, то бе божествено ! И може би точна това последно определение е накара да долови ,че това не бе обикновен човек.Симпатичният мъж бе бог , точно като нея... И това ако не беше късмет.
Явно времето прекарано сама , без да има кой да и отдаде специално внимание , започваше да си казва думата , защото дори тя самата забеляза и дори се издразни на себе си от това колко много напоследък заглежда мъжете. Но , оо , този не можеше да се изпусне , а и тя съвсем случайно се сблъска с него. Е , както и да е ...
Щом погледа и срещна неговия , Мемориал се втренчи безмълвно за секунди в чаровното му лице и се зачуди какво да каже. В момента можеше да се каже ,че нито предаваше , нито приемаше.
-Ам ... - поде тя като прехапа глупашки устна и стигна до извода ,че щеше да е по-добре да говори ако изобщо не го бе погледнала , но това щеше да е знак на неучтивост и за това сведе срамежливо глава надолу. Не че беше срамежлива , но можеше да се признае ,че страните ѝ придобиха алено червен цвят.
-Няколко капки дъжд няма да ме изплашат да се прибера отново в хотелската си стая - най - сетне му отговори тя . Алелуя ! Крайно време беше . Едва ли Либерте щеше да се учуди ако непознатия вече е бе помислил за бавно развиваща се ..
-Както виждам и ти не се плашиш лесно от водата ? - заговори тя като нормален човек , както трябваше да направи в началото , а после се замисли и семпло допълни :
-Или има някаква друга причина , която те кара да вървиш под дъжда ?

Мъжът говореше някак ... някак изискано и все пак потайно.Беше ѝ толкова интересен , но сякаш се опитваше да е избегне или поне нямаше намерение да ѝ се разкрие , а тя можеше да го засипе със куп въпроси на секундата , защото колкото и да бе потаен той пробуждаше определен интерес в Мемориал.
И въпреки че речта,в която така наречелият се Деймън опис себе си , не и хареса особено , дори леко е стресна , Либерте репи да се представи на свой ред като каза :
-Мемориал - и подаде ръката си изискано напред в знак на уважение.
Нямаше начин да не спази етикецията си , просто беше неизбежно колкото и банално да изглеждаше и звучеше понякога.
Сякаш дъжда бе видял ,че двамата безспорно бяха решили да стоят навън и се отказа , като капките му започнаха да намалят и да се забавят , победени от ината на двамата непознати.
Една малка капчица ведно капна на носа на нашето момиче и тя реши ,че това бе знак , който и напомни ,че двамата бяха замлъкнали така както дъжда рязко намаля и Мемориал реши ,че е време да каже нещо.
-Е , Деймън , на мен не ми изглеждате аутсайдер , а да не говорим за това ,че изобщо не приличате на човек ,който не го бива в разговорите - и се усмихна доверчиво , като се усети как упрекна думите му. Все пак той бе човекът ,който се познаваше най-добре ,а не тя ...