Площада на златните пилони

by **Лия Робъртс** Чет Юни 14, 2012 6:06 pm

Беше забележително колко скучно минаваха дните напоследък.Всичко беше
някак еднакво.Не разбирах какво й харесваха на Земята,но поне в онзи
град,където пристигнах нямаше интересни събития напоследък.Успях да
намеря някакви решения на хилядите
странни теми,които тормозеха
съзнанието ми напоследък.Реших,че в онова невероятно време трябваше да
демонстрирам,че ще остана в града,за да вляза в ролята на любезната
дъщеря на херцожкото семейство Робъртс.Никой не подозираше,че нямах
никакви роднински отношения с тях.Само знаех,че те значат нещо за
ангелската ми същност и трябваше да бъда добра с тях.Облизах устни и
застанах пред огромното стъкло.Плъзнах ръка по рокличката си и реших да
посетя.
Упсях да не срещна стражите.Продължих нататък и скоро вървях
по един от площадите на града.Някои хора успяха да разпознаят коя
съм.Е,за различка от осиновителите ми,аз не обичах да ходя на такива
събития.Вървях и размишлявах за всичко,което стана досега.Всичко идваше и
си отиваше.Чувствах се някак сама.
Седнах на бордюра и отправих очи някъде в неопределен край.
Желаех да открия някой,който да накара сърцето да забие лудо,както преди.Изведнъж чух някакъв странен звук.Чудно,аз съм ангел:
-Пак ли няма спокойствие?-сърцето ми сви.

by Ex Чет Юни 14, 2012 6:50 pm

Обикалях града, както винаги нощем. Ноща ми даваше сила, от онзи така незабравим и ужасен ден в който продадох душата си. Мразех се за това и се опитвах да изкупя греховете си, за да може отново да стана човек. Да живея и работя, и накрая на преклонна възраст просто да затворя очи и да умра спокоен, че съм бил полезен в живота си и той е бил пълноценен. Не усазнах кога точно стигнах до един от площадите на града. Толкова се бях замислил, че даже не бях разбрал на къде вървя. Настъпах опаковка захвутлена от някой човек. Как беше възможно да са толкова мърляви, нали имах кофи в които сабираха боклуците. Явно бях привлякал вниманието на момичето стоящо от страни, защото тя възмутено промърмори нещо. Вдигнах опаковката и я изхвърлих в боклука. В момичето имаше нещо необикновенно, някаква сила, но не бях сигурен каква. Приближи се по – близо до и седнах до нея.
– Ноща не е ли прекрасна? – Попитах опитвайки се да я заговоря и да разбера каква е тази сила която струеше от тялото й.

by **Лия Робъртс** Чет Юни 14, 2012 7:07 pm

Слънцето поемаше своя път отново.Усмивката ми отново изгря на лицето.Няколко пъти вече излизах от замъка ,за да обиколя града на спокойствие.Желаех да намеря решението на всичките.
Аз прецених ,че бях прекалено рязка.Възпивана от онези надути учителки,които
приказваха колко е прекрасно да бъда херцогиня,растях сред всички аристократи,свиквах с
лъжите за любовта.Странно,през целия си живот не разбрах любовта и онова сладко чувство,което принуждаваше хората да правят странни неща ,защото са влюбени.Но не трябваше да забравя защо бях в града.Но желаех да усетя онова съвършенство.Отново приковах вниманието си за събеседника си.Изглеждаше доста интересен,но от новодошлия лъхаше зло.Или поне така мислех.Всъщност изглеждаше доста възпитан.Но не постъпвах добре,като не канех да седне.Аз не държах на потеклото:
-Да,по това време на деня всичко сякаш е спокойно.Няма шум,няма студ.Има само едно спокойствие.-вдишах дълбоко.Плашещо,нали?Някакви добри черти.

by Ex Чет Юни 14, 2012 7:28 pm

Усмихнах се на момичето и си наложих да не чета мислите й, не беше възпитано. Пък и така нямаше да успея да се съсредоточа върху разговора, който започнахме да водим.Но замъците и потеклото се набиха в съзнаието ми. Вероятно беше от богато възпитано семейство, и мъжете и се покланяха преди да я заговорят, а азпросто седнах до нея.
– Извинете ме за държанието, не исках да прекъсвам спокойствието Ви. – Използвах учтивата форна на изказ, защото сметнах за правилно, че така ще е най удачно. – Искате ли да ви правя комапания, или предпочитате да останете сама?
Чистата доброта, която се излъчваше от нея, ме караше да я виждам като малко момиченце избягало от вкъщи, а аз се чувствах длъжен да я пазя и да я прибера отново невредима. Да това и щях да направя. Едва ли знаеше за всички лоши неща които се случваха на красивите момичета по тъмо, а тя беше красива. Красиво, малко, изгубено момиченце.

by **Лия Робъртс** Чет Юни 14, 2012 7:40 pm

Понякога доброто в човек не показваше.Но сега разбирах,че имаше нещо в мен,което не плашеше толкова околните.Понякога бях прекалено добра.Аз не сдържах усмивката си и потупах бордюра.Понякога говорех с надутия тон на осиновено дете на херцози,но сега бях едно създание сред непознато.Усещах някаква уплаха от непознато...понякога усещах някакво привличане от непознато,страшно.
Пък и сега не размишявах на философските
си теми.Усмивката не слизаше от лицето ми.Доста интересно понякога беше да наблюдаваш някой непознат.Особено ,че той не подозираше с кого разговаряше.Но добрият тон успя да впечатли.Самодовлно вирнах носле.
Понякога обичах да се правя на вироглава аристократка.Но наглостта на аристократите ставаше доата неприятна.Затова и не се задържах на разните събирания в двореца.
Единствено приказвах с тях.Нямах право да общувах с други хора.
Аз изпуках врата си:
-Как да откажа на подобна изтънченост?Седнете,не обичах да стоя самичка.Аз съм Лия Робъртс,приятно ми е...-почистих края.Не предполагах защо подчертвах само името си.Понякога исках да бъда единствено ангела.Защо?Хубаво,че имаше доста свестни.

by Ex Чет Юни 14, 2012 8:29 pm

– Приятно ми е да се запознаем госпожице Робъртс... Моля ви наричайте ме Екс. – Усмихнах се леко и седнах до нея, като се загледах в небето, което беше обсипано със звезди. Заслушах се в мислите й. Нима беше помислила нещо за ангели? И те ли съществуваха? А защо пък не, аз бях демон. Защо да няма и ангели? Погледнах притеснено към нея. И тя ли можеше да чете мисли? Не, най – вероятно не можеше, иначе до сега да е разбрала, че съм демон и вероятно мислите и щяха да се объркат и тя да избяга, надалеч.
Отместих погледа си от лицето й, защото усещах как се втренчвах в нея и това можеше да я притесни. Имах толкова много въпроси. Дали господ наитина съществиваше и беше ли по силите му да ме спаси от самия мен? Но вместо да я засипвам с тях поросто казах:
- Искаш ли да се разходим някъде? – Учтивата форма беше изчезнала, а гласа ми леко пегракнал от притеснение.

by **Лия Робъртс** Нед Юни 17, 2012 1:27 pm

Любота не идваше.В кнйигите постоянно четях за двамата влюбени.Но не идваше.Копнеех да усетя чувството на любовта.Желаех да усетя трепета на сърцето.Аз повдигнах очи към небето.Запитах се кога ли ще усетя любов.Раздвижих врата си внимателно.Дори усещах болка.Любов,ела...пробвах да направя някаква усмивка.Косата ми свободно се спускаше на тялото ми и аз усещах притеснение.Исках да потъна в онези прекрасни сини очи,които сега сякаш търсеха нещо.Но имаше някакво усещане,което плашеше сърцето ми.Изпитвах смесени чувства.Но дали един ден успях да срещна някой,каращ сърцето ми да копнее?
Аз изчоплих :
-Да,стига да ме пазите.Знаете,нощем е опасно.-справих ,да.

by Ex Нед Юни 17, 2012 2:33 pm

Изправих се и й подадох ръка, за да и помогна да стане. Милите й за любовта бяха толкова силни, че кънтяха в съзнанието ми. Толкова ли силно беше това чувство? Все едно не знаех... Винаги съм обичал една единствена жена, през всичките си 1020 години живот, а дори не успях да я спася от смъртта, защото бях слаб.
– Разбира се че ще Ви пазя. – Ако знеше, че аз съм това, от което трябва да се пази дали щеше да тръгне с мен изобщо. Макар и да я подтисках злата ми същнос то време на време се появяваше, а това беше опасно за всички около мен.
Двамата тръгнахме в мълчание близо един до друг, но не толкова че близоста ми да я притеснява, за нея аз бях напълно непознат, а това плашеше всички момичета. И въпреки това се беше съгласила да се разходи с мен, сякаш ми имаше пълна вяра, а аз щях да се опитам да не я предам.
– Знаете ли какво е това чувство любовта? Това за което пишат в книгите. – Знаех че мисли за това и ще и буде много лесно да говорим по тази тема. – Мислите ли, че то съществува или е само за залъгване, за да ни вдъхва вяра в нещо необяснимо?

by **Лия Робъртс** Нед Юни 17, 2012 3:51 pm

Доста беше странно.Предполагах,че имах доверие.Понякога обаче подобни черти на характера ми караха хората да бъдат зли със създания,които само желаят добро.
Аз забързах крачка.Харесвах да бъда доста близо до непознатия.Имах странното чувство,че той не беше обикновен човек.В живота ми ставаха доста неща,но те винаги бяха някак скрити.Имах хиляди обожатели,но не обикнах никого.Желаех да обикна,да усетя удоволствието.
Но този човек караше сърцето ми да изпитва страх.Аз усещах някакво странно чувство.Желаех да разбера повече.В цялостният вид на този човек имаше страдание.Аз бях ангел и усещах:
-Това е единствено нещо,което ме кара да мечтая.Понякога страдаме,понякога сме щастливи.Но винаги ни кара да вярваме в нещо хубаво.Живота не е лош,Светът е прекрасно място и трябва да се бориш.Но през целият си живот не открих любовта.Явно ще свикна с това да съм сама.Ами Вие?Знаете ли какво е тя?-поклатих глава.Защо казвах?Той беше един непознат.Аз бях сама .

by Ex Нед Юни 17, 2012 5:30 pm

Когато живееш прекалено дълго, разбираш колко е необятен света и усещаш ка квсеки ден се пороменя, променяйки те със себе си. Да живота не беше лош, но някак не можеш да му се отдадеш напълно, когато знеш, че за теб никога няма да свърши и ти ще останеш точно такъв, какъвто си докато всички останали около теб остаряват и умират. Живота е тежко бреме, но Лия беше твърде млада, за да разбере това.Нямаше да я затормозявам с познанията си за живота и света, вместо това щях да отговоря на въпроса й.
– Любовта ли? – Попитах но не изчаках потвърждение за да продължа. – Любовта има силата да те накара да се чувствяш безпомощен, но въпреки това те прави неописуемо щастлив. Любовта е чувството, което те кара да изпитваш болка в сърцето, само като си представиш, че другия ще е далече от теб. Любовта е най – нежното чувство, карайки те да се бориш и да победиш, вдъхва ти сила и те прави непобедим, но тя е само чувство... А Вие сте още твърде млада за да го изпитате, живота все още е пред вас, а аз не вярвам, че ще останете сама...
Да можеше да направи всичко с теб, но с любовта идва и ревноста, която не беше от най хубавите усещания. Въпреки това говорехмв за друго, беше трърде рано да започваме темата за ревноста. – Госпожице Робъртс, ще си позволя да се отклоня малко от темата за любовта... Мислите ли че има такова нещо като Купидон, не е ли той ангела, който пронизва сържето ти със стрела, чийто връх е сърце, и те кара да изпитваш любов? Вярвате ли в това?В ангелите, в демоните... – Започнах темата от далече, ако тя решеше можеше да ми сподели каква е, но оставих решението на нея, нямаше да я притискам. Освен това най – накрая си наложих да пра да подслушвам мислите й, не беше редно да го правя, но ми беше толкова трудно.

by **Лия Робъртс** Нед Юни 17, 2012 6:13 pm

Понякога Любовта караше хората да вършат странни неща.Сякаш губех.
Премислях всяко действие преди да вперя очи.Аз изпаднах в някакво странно състояние.Не успях да определя.Изпитвах някакво желание.Разбирах,че е непознато.За първи път някакво чувство проникваше в сърцето.Беше невероятно.Сега исках единствено една книга.
Усмихнах се на непознатия,който вече исках да опозная.Не знаех защо.
Надигнах очи към прекрасното небе.Понякога се чудех
защо любовта не дойде.Знаех всичко за онова чувство,но не и усещането.
Аз едва дочаках:
-Любовта идва ненадейно.Не пита дали се желае или не.Понякога получаваме различни белези от нея.Колкото до това ангелче,не зная.Сигурно посещава хора,които знаят какво вършат.Аз не съм сред тях.От години чаках херувимчето.Не успях да усетя подобно удоволствие.Ами Вие,срещате ли го понякога?-грешах.
Знаех,че не трябваше.Но защо?

by Ex Нед Юни 17, 2012 10:33 pm

Беше права, любовта оставяше белези. Дълбоки рани раздиращи сърцето ти, но само тази любов, която не е споделена или тази която е изгубена. Лия твърдеше, че не знае какво прави, което ме наведе на мисълта, че може би и аз не бях напълно наясно с действията си. Спрях да вървя за секунда, след това отново поднових действието. Звездите над нас, не оставяха луната самотна, но дали самата луна не чувстваше самота. По някога се ставнявах с нея. Тя всяка вечер огряваше небето със своята светлина, придръжена от къпищя звезди, с които оприличавах останалите хора, но така или иначе луната си оставаше самотна, напълно разична от останалите. Погледнах към Лия, която също беше зареяла поглед нагоре. Вурвяхме близо един до друг, а ръцете ни се докоснаха няколко пъти, като че ли това че не бяха хванати една за дръга им пречеше.
– Да срещал съм купидончето веднъж, може би два пъти, но винаги първата любов е най – чиста и няма по – силна от нея... Мислите ли, че е възможно тази така наречена любов да разтупри сърцето ти така, като е успяла първия път когато си се влюбил госпожице Робъртс? Защото аз мисля, че една истинака любов никога не умира, и оставя вечно в сърцето ти независимо колко години минават! – Твърде философско за моята особа, дали с това нямаше да отблъсна Лия. Бях и обещал да се грижа за нея, но ако избягаше от мен, не знаех как точно ще успея да го направя.

by Sponsored content

Площада на златните пилони

Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони

Re: Площада на златните пилони